Произход

Изкуството на иконописта произхожда от дълбока древност. 

Първообразите на съвременните икони са така наречените „ Фаюмски портрети “ – погребални изображения от Древен Египет, датирани към периода I-IV век. 

През IX век във Византийската империя окончателно са установени правилата за създаването на една икона, известни още като Православен канон. Той регламентира начина на изобразяване на светците и колорита, който заедно с позлатата, има символично значение. 

Православните икони представляват силно стилизирани изображения със сакрална функция, които са тясно свързани с църковното богослужение.

Канонът, материалите и технологията на изработката им са останали непроменени през вековете. 

Технология

Традиционната технология  на създаване на иконата е дълъг процес, състоящ се от няколко последователни етапа. 

Дървената основа се обработва ръчно, след което върху нея се залепя платно, подсигуряващо здравината на грунда. 

Нанасят се последователно осем до дванадесет слоя грунд, който се изглажда с фина шкурка. 

Върху готовата основа се рисува изображението, след което контурите му се издълбават с остър инструмент (прави се така наречената „ графия “) и следва подготовката за позлата.

Техниката, използвана за изписване на иконите, е яйчната темпера, която ги прави изключително трайни като художествени произведения.

Финалният етап включва нанасяне на лаково покритие, което едновременно придава дълбочина на колорита и защитава завършената творба.

Позлата

Позлатата символизира Божествената светлина. 

По тази причина авторът отделя специално внимание на този процес. 

За изработката на иконите се прилага най-стария метод – позлата на полимент чрез използване на червен Арменски болус. Единствено той позволява допълнително полиране след полагане на златните листове. 

Това се извършва ръчно с ахатов инструмент до достигане на силен блясък, който още повече подсилва красотата на този благороден метал. Използват се златни листове с висок карат, както и истинско сребро. 

По този начин са позлатявани иконите от XIII до XIX век в България и на Балканите. Методът е добре познат и в цяла Западна Европа, но днес все по-рядко се практикува поради високата си себестойност и трудоемкост.